ТЕОРИЯ ЗА НАРАСТВАНЕ НА ЗЕМЯТА И НЕБЕСНИТЕ ТЕЛА

В последните години все повече се говори за скритата тъмна материя в космоса. По мои изчисления, които се покриват с възглеите на учените, около 70% от масата на Галактиката е разпръсната в пространството в ръкавите на Галактичната спирала около екваториалната плоскост, във вид на фин прах. Останалите 30% се намира в звездите и планетите.

В науката за развитие на Земята досега съществуваха три направления, разглеждани от голям брой теории и хипотези – следва изброяване на по-значимите от тях:

1/Фиксизъм или неизменност на Земята от образуването и" - отхвърля се почти единодушно от съвременната наука

2/Мобилизъм или дрейф на континентите - възприема се от повечето учени

3/Разширение на планетата с намаляване на плътността - поддържа се от ограничен брой учени

4/ Разширение на земната кора се дължи на периодично и непрекъснато нарастване на масите на Земята и другите планети с еднакъв общ коефициент на растеж при поглъщане на космическа материя. Този процес е непрекъснат, но се извършва най-активно при обиколката на Слънчевата система в Галактиката при пресичане на газово-праховите облаци в областта ни галактичния екватор. Настоящата теория не се ограничава само с развитие на Земята във времето, а разглежда комплексно образуването на Слънчевата система. Всички известни до сега теории имат общ недостатък. Те разглеждат Земята и Слънчевата система в материален план от далечното минало в развитие, но в близко минало и днес вече почти окончателно завършена и неизменна, защото нямат визия за бъдещото и` развитие. Ако човек не познава космичните закони по които Бог твори, не може да направи и стъпка напред в прогнозите си за бъдещи промени. Ние сме част от Галактиката, която съществува в процес на непрекъснати промени. Всяко едно нещо във Вселената, спре ли да се изменя, то непременно умира.
На следното клипче може да се види как е нараствала масата на Земята през последните 180 милиона години:
www.youtube.com/watch

Близо до Слънчевата система се намира плоската спирална подсистема на Галактиката около равнината на Галактичния екватор. Тя е моделирана чрез отблъскващото действие на магнитното поле на централната звезда Алфиола, която е сто милиона пъти по-голяма от Слънцето. Територията на Галактичният екватор е звездна система, където се раждат планети и звезди, и има повишена плътност на прахови облаци. Слънчевата система не може да направи една пълна обиколка на ядрото, без да пресече плоската подсистема на екватора два пъти.

Основно твърдение в теорията е периодичното нарастване на масата на цялата Слънчева система с еднакъв коефициент за всички тела в Слънчевата система. Това се потвърждава от параболичния закон на Кеплер RV² =const, където се вижда точна връзка между скорост и разстояние за всяка планета до Слънцето, независимо от промени на масите и се обясняват диспропорциите в момента на количество на движение. Нарастване на масите променя стойността на константата, но не и на съотношението, а точността на изразите не може да се обясни с теорията на Ото Шмидт за образуване на Слънчевата система. Всъщност неговата теория не се различава много съществено от теорията на Кант-Лаплас, и не дава обяснение за осовото въртене на планетите.

Разделянето на континентите се дължи на бавно непрекъснато и относително бързо циклично нарастване на масата на Земята, с увеличаване на обема и повърхността и" в следствие на това обстоятелство. От преместване на континентите един спрямо друг може да се изчисли нарастването на радиуса, а от тук и увеличението на масата.

Едно основно следствие от теорията ще доведе до ликвидация на фантастичната теория за водородния модел на звездите и определяне на основния химичен състав на Галактиката и Вселената - SiO₂. Цялата съвременна астрофизика беше изградена на този фалшив модел и скоро ще си понесе последствията - разрушаване на старата псевдонаука. Основният материал на Слънцето съставлява космически прах (пясък), който представлява около 50% кислород и 30% силиций, а не водород и хелий.

Приемам хипотезата, че площта на днешните континенти е равна на площта на земната сфера, която е била океанско дъно, равномерно покрито с вода, преди разкъсването му. Това е било след началото на втвърдяване на Земята при преминаването и` от огненотечно в твърдо състояние, станало преди 190 милиона години, както ще бъде изяснено по-нататък. При процес на разширение е логично и нормално да се очаква пропорционалност в движение на континентите един спрямо друг към общото разширение в определени базови точки. За такива точки приемам центъра на тежестта на фигурата на съответния континент. Разширението на обема и повърхността на Земята се разглежда във времето като циклично, със скок и след това затихващо, подобно на вдишване и издишване при надуване на балон. Механичните връзки в океанското дъно влияят незначително на разширението и се пренебрегват.

Ако означим коефициента на относително линейно разширение с К_L, периметъра на Земята сега с Р_E и радиус R_E, по времето на образуването и" с Р₀ и R₀, а L₀ и L_E са избрани дъгови отсечки върху континенталните плочи, съответно при образуване и сега, то

К_L=(Р_E-Р₀)/Р_E = 1 - Р₀/Р_E = 1 - 2π R₀/ 2 π R_E = (1 - R₀/R_E) =(1 - L₀ / L_E)%

Определяйки разширението, предположих че след началното разкъсване на кората на първичното океанско дъно, връзките между континентите са станали незначителни и парчетата след разкъсването се движат едно спрямо друго пропоционално на общото разширение.

Използувах земен глобус с диаметър 300 мм. Извърших няколко базови измервания: измерих разстоянието между центровете на тежестта на фигурите на два континента в съединено положение с обща граница. След това измерих действителното разстояние между същите точки по глобуса в същия мащаб. Отношението на двете числа дава относителен коефициент на линейно разширение на земната повърхност.

Тези и няколко подобни други измервания определиха стойността на първичния начален земен радиус

R₀=R_E(1-0.46)=0.54R_E= 0.54*6371=3440 км, а линейното нарастване на земния радиус е 1.85 пъти!

Повърхността на Пангея при кристализация на земната кора е била S₀=4πR₀²=4π3440²=148.73 мил.км²

Но сушата днес се изчислява на 149 мил. км² !!!

Този факт още веднъж доказва, че днешните континенти са били първична земна кора (океанско дъно) и са покривали изцяло океанското дъно на Земята при образуването и". Тогава земната кора е била равна като диня, без планини и падини, равномерно покрита с вода.

Сферичният модел на образуване е логичен и естествен. Неестествен е моделът, възприет от някои учени, при който се разглежда континент Гондвана като някакъв тумор, израстнал посред океана. Интересно обстоятелство е фактът, че континентите в днешно време са съставени от първична земна кора, покривала преди време цялата земя като океанско дъно, докато по време на Лемурианска и Атлантска епоха не е било така. Тогава главните континенти са имали вторичен произход - образувани са били островни континенти и издигнати от застинала лава.

Разширението може да се обясни с два фактора: намаляване на плътността, увеличаване масата на Земята или и двете едновременно.

За една Галактична година Слънчевата система пресича Галактичния екватор два пъти. Минималното време за пресичане в перпендикулярно направление на плоската подсистема е около 0.72 милиона години, но реално времето зависи от ъгъла между равнината на Слънчевата орбита и плоскостта на Галактичния екватор. Според моите изчисления, сега ъгълът е 3.24⁰. Плоската подсистема е пресичана за различно време през различните периоди и времето за преход се увеличава, а ъгълът се намалява при всеко следващо преминаване поради масовия растеж.

Тъй като отношението планетни радиуси към планетни орбити средно е твърде малко - от порядък на 1/10 000, с достатъчна за пресмятанията точност, планетите могат да се разглеждат като материални точки. Тогава коефициентите на масово нарастване в системата с космичен прах следва да бъдат приети еднакви за Слънцето, всички известни и неизвестни планети и техните сателити, принадлежащи на Слънчевата система. Падащият прах е отнасян от дъждовете в реките, а оттам в морета и океани. Тежкият прах разтяга земната кора в дъното на океаните надолу. От вътрешната страна кората се разтопява, а от горната страна се натрупва. В резултат се получават два ефекта:

1/ Увеличава се обемът на Земята

2/ Понижава се океанското ниво и се повдига сушата

В Галактичната подсистема Слънчевата система е пресичала етерни области с прахови облаци, образуващи спиралите и масата е нараствала. Всяко преминаване на плоската подсистема е било свързано с големи промени за живия свят, инволюционни и катастрофални от наша гледна точка. Това важи най-вече за последното преминаване през областта на плоската подсиситема - относително кратко време през което се развива материалната Земя и материалния разумен Homo sapiens. Сега Слънчевата система излиза от праховите облаци на плоската подсистема и предстои да ни се открие Централното Слънце на Галактиката Алфиола.

ГАЛАКТИЧЕСКА СПРАВКА

Ще цитирам информация, наистина доста остаряла, но полезна и достатъчна за изясняване на процесите. Защото днес вече в науката се разглеждат пет и повече области на плътност в Галактиката, но за нашият случай три са достатъчни. Използувани са данни от "Большая Сoветская Энциклопедия" и "Кратка Българска Енциклопедия”.

Галактиката е комплексна система от космически прах, звезди, масивни тела, газове и етерни субстанции:

1.Плоска подсистема с Галактически екватор. Това е диск с дебелина 600 светлинни години и диаметър 100 000 светлинни години. Тук има по-голяма плътност на звезди и космически прах, отколкото в другите подсистеми. Има спирална структура.

2.Междинна подсистема: има лещовидна форма с размери:1200 светлинни години широчина и диаметър 100 000 светлинни години. Тук се намират и гигантските звезди.

3.Сферична подсистема: сфера с радиус 50 000 светлинни години. Плътността на праховите и газови облаци намалява от центъра към периферията. Ъгловата скорост също намалява от центъра към периферията. Слънчевата система сега се намира на границата на плоската подсистема, която се изчислява с дебелина 600 светлинни години, и на 26500 светлинни години от центъра. Орбиталната скорост в Слънчевата област е 250 км/с. От определени възрасти по различни методи, включително на радиоактивен разпад, съвременната наука е достиганала до редица данни, които ще помогнат за обединяване на външната с езотеричната наука. От това обединение ще се роди науката на Новата Епоха.

Галактичната година според "Кратка Българска Енциклопедия" е 180 милиона години, а според "Большая Советская Энциклопедия" има 200 милиона години Тъй като при една обиколка се пресича два пъти равнината на галактичния екватор, големите промени се извършват през сто милиона години. На основата на този голям цикъл ще може да се определи възрастта на Земята.

Учителят Петър Дънов потвърждава това твърдение:

“Земята се върти около Слънцето за една година, а Слънцето и цялата Слънчева система се въртят около централното Слънце (Алфеола) за двеста милиона години”

“И Природата днес не е такава, каквато е била преди милиони години. На всеки сто милиона години вътре в Природата става един велик преврат.”

Разстоянията на планетите днес относно Слънцето съвсем не са случайна величина, те са съобразени със силите на привличане и силите на отблъскване, с отношението на планетните маси и масата на Слънцето, дори с емпиричния закон на Тициус-Боде.

Скоростната диаграма е универсален метод за изследване на всяка сателитна система. За целта е необходим репер или звездно тяло, което има известни параметри и въз основа на него се изчисляват параметри или възраст на по-слабо известни или по-отдалечени тела от системата.

Скоростната диаграма, като метод за изследване ще намери значително приложение за други слънчеви системи и за техните сателити.

При развитието на Слънчевата система нейната маса циклично е нараствала и с това са се увеличавали разстоянията между Слънцето и планетите. За да установим колко пъти е нарастнала масата на Слънчевата система през последните епохи, ще използувам за репер отдалечаването на Луната от Земята. За това използувам скоростна диаграма на Луната.

Между величините орбитална скорост, орбитален радиус и планетна маса съществуват установени зависимости. При увеличаване на масите се променят орбиталните скорости и разстоянията. Това дава възможности за съставяне на графична зависимост между тези величини. От закона на Нютон F=gmM/R² и центробежната сила F=mV²/R, се определя орбиталния радиус gmM/R²=mV²/R или R=gM/V², който изразява III закон на Кеплер. Ако означим радиуса, масата и скоростта на една планета сега с индекс "₀", и преди последния преход в плоската подсистема на Галактиката с "₁", "m" е маса на планета, "М" е маса на Слънцето, R₀=gM₀/V₀² и масовия коефициент на нарастване

е К₁, то М₁=М₀/К₁.

По закона за запазване момента на количество на движение (Q) на планетите (уравнение на Мещерски), при равномерно поглъщане от всички посоки на добавъчна външна маса m_ДОБ, скоростта на орбитално движение ще намалява обратно пропорционално на нарастването.

Приемаме m₀ + m_ДОБ=m₁=K₁m_0:

Q=m₀V₀=(m₀+m_ДОБ)V₁=m₁V₁ следва m₁=m₀/K₁и V₁=K₁V₀.

Ако в израза RV²=Mg=const. замествим скоростта в израза с равенството V=wR, ще получим w²R³=Mg- трети закон на Кеплер.

Ако например масата се увеличи 2 пъти,

К₁=2, то R₁=gM₁/V₁²;

R₁=(gM₀ / 2) / (2V₀)²=R₀ / 8 и

К₁³=2³=8; R₁=R₀ / 8;

Очевидно орбиталният радиус нараства на трета степен

R₁=R₀ / K₁³

Линейните изменения на орбиталните скорости, вследствие линейното нарастване масите на всички елементи от системата, водят до нарастване на орбиталните радиуси на сателитите на трета степен.

Орбиталната скорост на всяка планета, когато се е откъсвала от Слънцето, непременно трябва да е била равна на първа космическа скорост спрямо Немезида.

Първа космическа скорост за видим радиус на Слънцето днес е

V₀^I =(s₀r₀)^1/2= (273.98*6.96.10⁸)^1/2=436.68 км/с

От s=gM/r² следва sr=gM/r или първа космическа скорост на Слънцето може да се изрази като V "=(sr)^1/2=(gM/r)^1/2 .

Ако приемем, че при нарастване на масата плътността не се изменя съществено, тогава новият радиус r₁, разделен на стария r₀, според формулата за обем ще бъде равен на К ^1/3. Използувайки връзките r₁=r₀/K₁^1/3 и M₁=M₀/K₁, заместени в горния израз и делене на скорости от два съседни прехода Vn"/Vn-1", се доказва връзката между скорости на планети и I космическа скорост на слънцето Vn^I/V_n-1 ^I=K_n-1 ^1/3.

Първа космическа скорост на слънцето е V"=V₀ ¹ / K^1/3, а V=V₀K е орбитална скорост на съответната планета. В момента на откъсване тези две скорости са били равни или V"= V. По този начин са изчислени скоростите от V₁^I до V₅^I. В първата графика от ляво е показано нарастването на масите на слънцето и планетите като непрекъснат процес, от образуването на слънчевата система до днес, в зависимост от масовия коефициент К. На абцисата са нанесени коефициентите на масово нарастване, а на ординатата – скоростите на планетите днес и първа космическа скорост на слънцето. Правите линии са изменение на скоростите на планетите назад във времето, пресечните точки с кривата на I космическа скорост дават скоростите в момент на отделяне на планетите.

По закона V₀" / K ^1/3=V₀ K, получен от пресичане на графиките, където V₀" е I космическа скорост на слънцето, V₀ е орбитална скорост на съответната планета, са изчислени коефициенти на нарастване на масата или съответно намаляване на скоростта за всяка планета и скоростите на откъсване. Колкото повече преходи извършва Слънчевата система през равнината на галактичния екватор, толкова повече амплитудата на отклонение на системата се намалява, масата и` нараства, а количеството прах в пространството се намалява. Отношението на времето за преход през плоската подсистема към времетоизвън нея за един цикъл нараства. По долу са дадени в табличен вид коефициентите на нарастване на небесните тела от Слънчевата система през последните 2 милиарда години, от когато започава обособяване на планетите.

Масов коефициент на нарастване за един преход К

1,25                1,29:               1,22:               1,18:               1,13:               1,12:

1,12:   1,017:             1,017;             1,017;             1,017;             1,017;             1,016

1,016: 1,295:             1,295:            1,295:            1,295:             1,295:            1,295

Преход [преди милиони активни години], съответно:

            1900;              1800;              1700;              1600;              1500;              1400

1300; 1200;              1100;              1000;              900;                800;               700;

600;    500;                400;                300;                200;                100;                20

Общ коефициент [преди милиони години], съответно:

17,49                  13,94              10,81              8,86                7,5                  6,64

5,93    5,3                  5,21                5,12                5,03                4,95                4,87

4,79    4,71                3,64                2,81                2,17                1,68                1,295

Изходящ ъгъл на Слънцето относно Галактичния екватор при съответният

преход [в градуси] :

            45,16              35,02              28,71              24,3               21,51              19,21

17,14 16,9                16,6                16,3                16,04              15,78              15,52

15,26 11,79              9,1                  7,03                5,44                4,2                  3.24

Продължителност на прехода през праховата област на Галактичния екватор

[в милиони години], съответно:

            1,14                1,47                1,8                  2,11                2,38                2,67

3          3,35                3,4                  3,47                3,52                3,58                3,64

3,7      4,79                6,21                8,04                10,4                13,48              17,45

Максималната скорост на отклонение е точно в равнината на галактичния екватор. Увеличаването на масата на системата води до намаляване на максималната скорост и свиване към екватора.

Във втората графика са показани същите скорости на планети и първа космическа скорост на слънцето, изразени като промени във времето, но в увеличен мащаб. На абцисата е разположено времето в милиони години. Тук трябва да се отбележи, че Сатурн е първата отделена планета от старото слънце, а планетите Уран, Нептун и Плутон са присъединени от друга слънчева система в последните хилядолетия.

        В табличката са дадени възрастта от момента на откъсване на планетите от Старото Слънце,  коефициентът на нарастване на масата до сега и скоростта на планетата в момента на откъсване. Забелязва се, че скоростта на екватора на слънцето е била по-малка при откъсване на Сатурн, отколкото при откъсване на Меркурий. Това се дължи на свиване на размера на слънцето, което води до увеличаване на ъгловата скорост.

a / K-изходящ ъгъл

                                                                       a / K

ъгъл а   

  

a-входящ